Зекие Йълмаз

Снегът рисува паяжини

по клепачите на града.

Истанбул диша бавно

в мразовития си сън.

Крача сред дърветата,

а часовникът отброява 09:15 –

време между съня и пробуждането.

Търся те в екрана –

видео-илюзия, която

не обичаш.

Очите ти – полуотворени врати

към светове, които

само аз познавам.

Пренасям се при теб –

ефирна, невидима,

едва докосваща ръба

на утрото ти.

Сняг се рони по лицето ми,

жълто-бяла котка ме поглежда

и изчезва сред снега.

А аз…

аз съм в петия сезон,

който не съществува,

но в който винаги те има.

В моя триптих от думи

рисувам стихове –

за да не ме погълне тишината,

за да не замръзне

времето между нас.

Вмъквам се между редовете,

като в процеп между реалности.

И морето ме лъха

с дъха на солен спомен.

Поглеждам…

търся една усмивка

и те оковавам в чувствата си –

с нежни вериги от поезия,

които само любовта

умее да кове.