Rafet ULUTÜRK
Политика без изход
В България политиката отдавна престана да бъде поле за решения. Тя се превърна в механизъм за блокажи, временни договорки и системно бягство от отговорност. Картината от последните години е ясна: безкрайни избори, краткотрайни коалиции, разпокъсана власт, повтарящи се кризи и най-вече – липса на реална отчетност. Проблемът вече не е само кои управляват, а дали настоящата парламентарна система изобщо е способна да управлява държавата.
Коалиции без отговорност
Коалиционният модел на теория предполага компромис и баланс. На практика обаче в България той се превърна в инструмент за размиване на отговорността. Всеки прехвърля вината върху другия, всяка грешка се разпределя, но никой не носи реална политическа цена. Управлението се превърна в изкуство да се намират оправдания, а не да се вземат решения.
Тази структура създаде удобна среда, в която властта е формално разделена, но реалната отговорност – изчезнала. А когато няма отговорност, няма и доверие.
Държава със сянка
България страда не само от институционална слабост, но и от усещането за дълбоко вкоренено задкулисие. Обществото вижда как едни и същи кръгове запазват влияние независимо от изборните резултати. Това поражда усещането, че държавата не се управлява от институциите, а от неформални мрежи.
Тук не става дума за емоция, а за принцип: държавата трябва да може да налага закона еднакво за всички. Ако най-влиятелните остават недосегаеми, тогава доверието в системата неизбежно се разпада.
Нуждата от ясна отговорност
Именно затова въпросът за модела на управление вече не може да бъде отлаган. България има нужда от яснота – кой управлява и кой носи отговорност. В този контекст президентската система започва да изглежда не като риск, а като възможност за изход от хроничната нестабилност.
Президентската система не е синоним на авторитаризъм. Тя може да бъде рамка за ясно разпределение на властта и отговорността, стига да бъде изградена с необходимите гаранции – силно разделение на властите, независима съдебна система и ефективен контрол.
Историческата роля на Румен Радев
Днес ключовата фигура в този процес е президентът Румен Радев. Той е изправен пред избор, който ще определи не само неговия политически образ, но и посоката на страната.
Радев може да остане в рамките на сегашния модел – да управлява кризите, без да променя системата. Но може и да направи нещо по-голямо: да отвори пътя към дълбока институционална трансформация.
Това изисква политическа смелост. Защото промяната на системата неизбежно ще срещне съпротива от онези, които се възползват от сегашното положение.
Рискът да не се промени нищо
България вече е изчерпала възможностите на „частичните решения“. Нови лица в стара система рядко водят до нови резултати. Ако структурата остане същата, тя ще продължи да произвежда същите проблеми – независимо кои са участниците.
Именно тук се крие най-големият риск: да се създаде илюзия за промяна, без реално нищо съществено да се промени.
Изборът: „нещо“ или „всичко“
В крайна сметка въпросът се свежда до едно просто, но фундаментално разграничение:
Ако с идването на Радев в българската политика се сменят само актьорите, ще се е променило „нещо“.
Но ако Радев успее да осъществи преход към президентска система, тогава ще се е променило „всичко“.
Това е разликата между козметична промяна и истинска трансформация. Между подмяна на лица и промяна на правилата. Между управление на кризата и излизане от нея.
Днес България не се нуждае от поредната временна стабилизация. Тя се нуждае от нова политическа логика.
И ако има момент за такава промяна, той е сега.
