Ahmet ÇOLAK:
Докато днес свеждаме глава пред Левски, нека не забравяме – неговата майка умря в глад и мъка, неговият брат – просяк в „свободна“ България. Това не е просто история, това е огледало.
Всяка година на 19 февруари свеждаме глави пред бесилото в София. Но не свеждаме сърцата си пред кладенеца в Карлово – мястото, където майката на Левски – Гина Кунчева, сломена от глад, мизерия и народна забрава, с последна въздишка е изрекла: „Прости ме, Господи!“ и е скочила в тъмнината.
Това е историята, която не четем в учебниците. Това е истината, която не желаят да признаят историците. Но това е наш дълг – морален и национален.
Майката на Апостола не получи почит, не получи утеха, нито дори хляб в новоосвободената си родина. След смъртта на съпруга ѝ, Гина Кунчева отглежда пет деца в тежка бедност. Загубва три от тях преждевременно. Най-малкият ѝ син Петър, бивш опълченец и участник в Ботевата чета, се връща в Карлово след Освобождението – инвалид, болен и непотребен за никого.
Никой не помага на рода на Левски. Чорбаджиите – бивши слуги на султана, сега богати “освободители”, не подават ръка. Държавата мълчи. Народът, забравил кой му е дал свободата, гледа на семейството на Левски с досада.
На 27 януари 1878 г., няколко дни преди Санстефанския мир, Гина Кунчева се хвърля в кладенеца, защото не може да гледа повече как внуците ѝ плачат от глад.
Тя не е погребана в християнските гробища. Църквата анатемосва самоубийците. Погребана е без свещеник, без молитва, без паметник. Къде почиват костите ѝ – не знаем и до днес.
Три години по-късно умира и синът ѝ Петър – просяк в свободна България.
Каква е тази свобода, която не даде дори парче хляб на майката на Левски?
Какъв народ сме, щом забравихме кладенеца, в който се хвърли най-святата българка?
Каква памет имаме, щом не знаем гроба ѝ, но пълним площадите с фалшиви герои?
Днес, повече от век по-късно, всичко се повтаря –
Достойните бедстват, недостойните богатстват.
Светците просият, а фарисеите получават медали.
Историята мълчи, защото я пишат победителите. Но паметта не трябва да мълчи.
Да запомним Гина Кунчева – не като сенчеста фигура зад Апостола,
а като най-святата майка на българската свобода.
И да научим децата си, че тази свобода е дошла с много глад, срам и мълчание.
С кладенец, не с трон. С мъка, не със слава.
- „Свободата, братя, е отговорност. А забравената истина – национален позор.“
- „Да се поклоним не само на бесилото, но и на кладенеца. Защото и там умираше България – тихо, от глад и срам.“
- „Ако Левски е съвестта на България, то Гина е болката ѝ. Да не я забравим.“
