Rafet ULUTÜRK
18 октомври 2025 – 100-годишнина от Анкарското (Ангорското) споразумение
Конферентна реч
Уважаеми гости, почетни участници, скъпи приятели,
Днес искам от сърце да благодаря на моят брат Джахит, който ни даде възможността да споделим нашата кауза и ни покани на това значимо събитие. Тази покана не е просто среща — това е глас на една кауза, следа в историята.
Днес, на 100-годишнината от Анкарското (Ангорското) споразумение от 18 октомври 1925 г., не сме се събрали само да си припомним една история на приятелство… Събрали сме се да говорим за век на мълчание, пренебрегната болка и история, засенчена от предателство.
Тази дата не е обикновен подпис върху дипломатически документ. Тя е символ на мир и братство, визия, целяща да оформи бъдещето на два народа.
Архитектите на тази визия:
Основателят на Република Турция — Гази Мустафа Кемал Ататюрк,
Прозорливият премиер на България, приятел на турците — Александър Стамболийски.
Но за съжаление Стамболийски бе убит от ВМРО и не успя да види плодовете на тази визия. От този момент нататък историята пое в съвсем друга посока. Надеждата, която подписите преди сто години донесоха, бе изгубена в студените стени на държавната политика.
Днес сме тук, за да говорим високо за изгубената надежда и откраднатата истина.
От документ на приятелство до държавна политика на омраза към турците
Уважаеми гости,
Анкарското споразумение беше подписано преди век с обещания за приятелство и взаимно доверие. Но изминалите 100 години показаха, че тези обещания останаха само на хартия.
Днес е ясно: турската общност в България никога не се е възползвала реално от правата и сигурността, обещани с това споразумение. Причината е ясна: държавната политика на България постави турската омраза в центъра на системата.
Ако тази дискриминационна политика продължи:
Общественият мир ще бъде застрашен,
Вътрешните напрежения ще се задълбочат,
Държавната стабилност ще отслабне.
Истинското решение не идва от външни сили, а от борбата на турския народ за своите права и от споделено бъдеще между турци и българи.
Вековна хронология: Систематичен геноцид над идентичността
Трагедията на турците в България не започна изведнъж. Това е планиран, систематичен и продължителен процес на унищожаване на идентичност:
1929 – Турският народ се надига, провежда се Първият национален конгрес на турците в България. Начало на организираната борба — и на репресиите.
1934 – След преврат турските училища са закрити — първа стъпка към изтриване на паметта.
1950–1970 – Систематични репресии върху езика, религията и културата. Турският език е забранен, джамиите — заглушени.
1972–1989 – Кампании по българизация. хиляди milyoni турци са принудени да сменят имената си. Това не е просто асимилация, а геноцид над идентичността.
През целия този период Анкарското споразумение беше безмълвен свидетел, а не защитен щит.
След 1989: Демократична маска — нови вериги
След голямата вълна на емиграция и културен геноцид през 1989 г., преходът към демокрация вдъхна надежда. Но през 1990 г. създадената уж турска партия ДПС (HÖH) се превърна не в инструмент за свобода, а в механизъм за контрол над турците.
35 години по-късно:
Турското общество е държано под контрол чрез ДПС,
Истински лидери са заменени с одобрени от държавата фигури,
Гласът на съпротивата е заглушен, надеждата — потушена,
Борбата за права е затворена в тесни политически коридори.
Днес лидер на ДПС е българският олигарх Делян Пеевски — човек без турска идентичност. Това е институционализирана кражба на турската политическа воля.
Безмълвни интелектуалци, ослепели съвести
Най-болезненото не е само репресията, а мълчанието на онези, които можеха да говорят.
Когато турски кандидат за президент се появи, някои НПО в Турция не го подкрепиха, а подкрепиха архитектите на асимилацията — БКП (днешната БСП). Никой интелектуалец не каза: „Какво правите?“
Това не е само политически провал — това е морален срив. Когато интелектуалците мълчат, мракът расте. Сега е време не за интелектуално мълчание, а за пробуждане на народа.
Език, вяра, идентичност: Унищожавани пред очите на всички
И питаме: ако Пеевски управлява, защо все още не са върнати вакъфите, джамиите, медресетата?
Медресето в Кърджали, джамията до президентството в София, джамиите в Карлово и Стара Загора — все още не са върнати.
Турски вакъфски имоти са заграбени пред очите на закона.
Правото на обучение на турски език е ограничено.
В Кърджали има турски кмет, но от часовниковата кула се разпространяват обиди, а турските гробища са обрасли и забравени.
Местните власти мълчат. Интелектуалците мълчат. Светът мълчи.
Това не е случайност — това е част от систематичен план за унищожаване на идентичността.
„Легендата за Кърджали“ — документален пробив на мълчанието
Филмът „Легендата за Кърджали“ разкъсва тази дълга тишина. Но нито един политически представител не се появи на премиерата му в Кърджали.
Къде са ръководителите и депутатите на тази „турска“ партия?
Това мълчание не е само провал на българската политика, а и болезнен знак за безразличието в Турция.
Този филм не е просто документален — това е памет срещу забравата.
Истинската стойност на Анкарското споразумение: Не дипломация, а сила
„Сигурността и правата на турците в България не зависят от хартия, а от непоклатимата сила на Анкара.“
Комисии се създадоха, протоколи се подписаха, дипломатически ноти се връчиха… Но нищо не осигури реална защита. Истинската възпираща сила беше и е държавата Турция.
Това не е въпрос на дипломация, а на държавна мощ, национално единство и чест.
Време е да се събудим
Сто години по-късно — не е време за шепот, а за силен глас.
Спасението не е в ДПС или псевдопредставителите.
Мълчанието на турските интелектуалци ще остане черно петно в историята.
Сега е време да възпитаме хора, изградим лидери, създадем бъдеще.
Трябва да възпитаме съзнателни, отговорни хора, горди с идентичността си. Силна Турция е не само държава, а гарант за честта на един народ и възраждането на една цивилизация.
Заключение
Уважаеми гости, скъпи приятели,
Бъдещето ни няма да се определя от подписите отпреди век, а от силния глас на днешна Анкара.
Укрепването на този глас зависи не само от държавата, а от нас — гражданското общество.
Като асоциации, фондации и общности:
Трябва да възпитаваме хора,
Да предаваме каузата на младите и да изграждаме чувство за отговорност.
Ако един народ не следва собствената си кауза, други ще определят съдбата му.
Ние ще:
Не позволим да унищожат идентичността ни,
Не позволим да заглушат езика ни,
Не позволим да спрат езаните ни,
Не позволим да отслабят вярата ни,
Не позволим да стъпчат честта ни.
Справедливостта идва само чрез силна Анкара. Силата ни идва от историята, единството, вярата. С тази вяра и решителност ще вървим към по-свободно, по-достойно и по-силно бъдеще.
Благодаря ви от сърце.
Бъдете живи и здрави.
