Оставката на българския президент Румен Радев не бележи края на една епоха, а напротив – отново прави видим един политически възел, който от години не може да бъде развързан. Този възел не се състои само от служебни правителства или безкрайни предсрочни избори. Истинският проблем е, че българската политика не успява да обхване цялото общество.

В България, която се готви да отиде на избори за осми път за последните четири години, демокрацията функционира формално, но не произвежда резултати. Фрагментираният парламент, коалиционните преговори, пропити от недоверие, и постоянните обвинения в корупция превърнаха изборите от решение в порочен кръг. В този кръг „временното“ се превърна в постоянно, а политическата стабилност, която трябваше да бъде трайна, така и не беше изградена.

Оставката на Радев прехвърля отговорността за този блокаж не само върху партиите, но и върху самата система. Президентската институция, използвайки конституционните си правомощия, поддържаше държавата функционираща; но не успя да произведе политика. Държавата работеше, но обществото не беше водено.

Именно тук изпъква най-голямото противоречие на българската политика: страната направи важни крачки в европейската интеграция – приближи се до „централноевропейската“ мечта чрез процеса за Шенген и целта за въвеждане на еврото. И същевременно същата тази България продължава да държи един от най-значимите елементи на собственото си общество – турците – извън политическия център.

Днес има една ясна истина:
В България е невъзможно да се изгради еднолична власт, без да се вземат предвид турците и без те да бъдат признати като равноправни граждани. Турците не са временен фактор в тази страна; те са историческа, културна и демографска реалност. Въпреки това те често биват възприемани единствено като „резервоар от гласове“ или като общност, затворена в рамките на една партия.

Ако Радев или новата политическа линия, която той може да представлява, наистина търси трайно решение, този подход трябва да бъде променен из основи. Пътят е ясен:
Президентът трябва пряко да застане до ценни български турци, които досега не са били част от активната политика, но имат обществена легитимност и доверие. Не символично, а с реална власт.

Не само партийни фигури, а турци от реалния живот – от академичните среди, бизнеса и гражданското общество – трябва да бъдат изведени в центъра на политиката. Още повече, присъствието на заместник-председател от турски произход в една бъдеща политическа структура няма да бъде просто акт на представителство, а ясен знак за промяна в мисленето.

Без тези стъпки всеки нов предсрочен вот ще бъде просто повторение на предишния. Защото проблемът не е в урните, а в липсата на обществен договор, който те би трябвало да олицетворяват.

България отдавна се е превърнала в държава, управлявана чрез кризи. Тази криза няма да възнагради лидерите, а онези, които имат смелостта да бъдат истински приобщаващи. Нито един политически проект, който не признава турците като равноправни граждани, не може да изгради трайна власт.

Може би най-важният въпрос след оставката на Радев е следният:
Търси ли България поредните избори, или най-сетне ще намери смелост за истинско обществено помирение?