Коментар от Даниел Смилов:

На българската политическа сергия никога няма недостиг на една тържествено опакована стока с етикет “национално единство”. Защото „съединението прави силата”. В критични за нацията моменти всички трябва да застанат зад една кауза. Както са застанали предците ни, защитавайки обединението на Княжество България и Източна Румелия. И въобще: когато става дума за война или международен футболен мач, всеки се нарежда зад флага си. Така е редно.

Политиката обаче рядко е война, нито пък е футболен мач. В по-рутинен контекст политиката се изразява в търсене и намиране на най-ефективното решение за даден обществен проблем. В тези случаи няма голяма полза от униформено единомислие или липса на вътрешна конкуренция. Напротив, доброто управление и истинските решения често са плод на плурализъм, конкуренция, състезание на идеи и на техните привърженици. Съвременната демокрация е всъщност точно това – партийно състезание. (Добре е да си го припомняме, когато твърдим, че демокрацията е най-добрата форма на управление.)

Търговците на “национално единство” обаче виждат политиката именно като война или футболен мач – и призовават за общ строй по всички въпроси. За тях “единението” е особен вид пенкилер, който дава отговор на всички най-важни обществено-политически проблеми. Няма значение какво ще е решението, важно е да сме единни – това е рекламното съобщение.

Търговията с “национално единство” не винаги се извършва от шарлатани, които продават дрънкулки на лековерни избиратели. Но вглеждайки се в съвременната ни политическа история, няма как да не забележим свръхпредставеността на шарлатаните в този политико-търговски сегмент.

Съмненията за шарлатанство се засилват от кратък преглед и на международния опит. Най-известните търговци на “национално единство” обикновено са автократи или диктатори – Владимир Путин и Ким Чен Ун са добри примери. В демократичен контекст пък най-шумните радетели за “национално единство” като Орбан, Качински, Льо Пен, Вилдерс или Салвини обикновено са силно поляризиращи, разделящи нацията фигури. Ако дойдат на власт, ситуацията в държавите им често заприличва на студена гражданска война. Но да се върнем на българския опит.

Даниел Смилов

Серия първа: БСП

В годините непосредствено след падането на комунистическия режим новопреименуваните комунисти превърнаха “националното единство” в свое централно мото и редовно представяха СДС като брадата и неподстригана опасност за народното единение. От дистанцията на времето лесно може да се види какво имаше като конкретна политика под лъскавата опаковка на екс-комунистическото “национално единство”:

– опит за бягство от отговорност за престъпленията на комунистическия режим;

– задържане на България в орбита, близка до руско-съветската;

– отлагане на приватизацията;

– създаване на възможност за натрупване на капитали от хора на бившия режим, получили начален тласък чрез куфарчета, банкови сметки или участие в мрежи на бивши агенти на ДС, представители на репресивните структури, борци, щангисти и пр.;

– отлагане или недопускане на лустрация на свързаните с ДС.

Тази програма успя, но за нещастие България фалира тежко през 1996-1997 година. Държавните фирми генерираха големи загуби, всичко ценно беше източено чрез привилегировани частни играчи като “Мултигруп”, по улиците се вихреха мутри с протекция на полицията. Банките затвориха и се стигна до хиперинфлация. Наложи се брадатата опасност СДС да оправя нещата, въпреки че бе вредна за “единството на нацията”.

Серия втора: Сакскобургготски и Първанов

Оправянето се състоеше в нормализация на страната: извършване на безумно закъснялата приватизация, излизане от руско-съветската орбита чрез членство в НАТО и ЕС, укротяване на мутрите и създаване на администрация, която да е по-лоялна към народа си, отколкото към Москва или “Мултигруп”. Правителството на Костов не успя във всичко това – имаше провали и в клиентелистката приватизация, и по отношение на лустрацията. Но като цяло България пое към НАТО и ЕС, а това беше огромно постижение на фона на разрухата от 1996-1997.

Когато страната започна да си стъпва на краката, отново стана модно да се вини брадатата седесарска опасност за разделянето на нацията. Този път беше намерен необичаен и екстравагантен носител на “националното единство” – бившият цар Симеон, който почти куриозно стана премиер. Пак от дистанцията на времето може да се каже, че под царското наметало “единството” се изразяваше основно в следното:

– връщане на БСП, ДПС и представители на “Мултигруп” във властта;

– отваряне на АЕЦ “Белене” като реверанс към Русия заради пронатовския и европейски курс на България;

– забравяне за лустрацията на ДС-агенти;

– създаване на конкуриращи се клиентелистки групи, заедно със сериозно отваряне на България към европейските пазари.

Симеон Сакскобургготски

Програмата “Сакскобургготски” може да се мисли за реванш на силите, загубили властта през 1997. Но тя беше и обещание за постепенна “европеизация” на страната, при която клиентелните мрежи на прехода ще изсветлеят и произходът им ще бъде забравен. В ЕС и НАТО, но без да изхвърляме комунистическия багаж.

Първанов и тройната коалиция продължиха похода към така дефинираното “национално единство”: два други руски проекта бяха добавени към “Белене”, за да се получи “Големият шлем”. ДС-агентите достигнаха върховете на държавната власт и минаха 50% в българската дипломация.

Серия трета: Борисов

Харизмата на Сакскобургготски бързо се износи, а Първанов така и не успя да се сдобие със собствена. А и демократичната процедура изисква периодично освежаване на носителите на “национално единство”. Моделът беше създаден, но след 2007 година имаше нужда от нова персонификация, която се появи в лицето на Бойко Борисов.

ГЕРБ замениха плуралистичния клиентелизъм на НДСВ и тройната коалиция с по-концентриран модел, който даде предимство на няколко едри олигарси на национално ниво и на партийни лоялисти по места. Кризата от 2008 година доведе и до отлив на чужди капитали и бизнес. И в тази по-слабо конкурентна среда “националното единство” доби вид на все по-тесни връзки между правителство и определени икономически интереси, концентрирани основно около КТБ и ДПС. Това беше и моментът, в който бе раздут “балонът” КТБ, а Цветан Василев бе превърнат в “първи банкер” на страната. В медиите пък се наложи де факто монопол на неговите авери.

Премиерът Борисов

Тези интереси станаха толкова силни, че опитаха да минат и без “персонификацията на единството” – Борисов. Това доведе до кризата от 2013 година, правителството на Орешарски, назначаването на Пеевски в ДАНС, последвалите протести. А с фалита на КТБ пропадна опитът Борисов да бъде отстранен от интересите, които сам отгледа. С второто и особено с третото си правителство Борисов сключи примирие с тези интереси (или каквото остана от тях след фалита на КТБ). Той не ги закача, а те го крепят като символ на националното помирение.

Серия четвърта: Радев

Отначало плахо, а отскоро и по-открито, президентът Радев също влезе в нишата на “националното единство”, като държа реч и даде подкрепа на граждански инициативи в тази посока. Като бивш военен този тип говорене му импонира.

Той трябва да знае обаче, че влиза в силно натоварен политически контекст, в който “националното единение” означава съвсем специфични неща (като анализираните по-горе). Мнозина виждат Радев като нова персонализация на “националното единство” по следния начин:

– Борисов вече е поизносен и трябва да му се готви заместник. В случай, че настоящият патрон падне от власт, необходима би била фигура, която да удържа същите или сходни договорености;

– Подготвянето на алтернатива на Борисов допълнително го отслабва. И го прави по-зависим от медийно-икономическите групи, с които е в примирие. Така Борисов става още по-удобен за лобисткия им натиск;

– Прави се опит страната да бъде тласната в проруска орбита. С аферата “Скрипал” и подкрепата за Орбан теренът вече е подготвен. Радев би могъл да бъде удобен за подобни опити;

Президентът Радев

– Проекти като АЕЦ “Белене” очевидно не могат да се реализират при Борисов, тъй като на него му липсва необходимата решителност да се конфронтира с Брюксел и с част от избирателите си. Вярно, че не е спрял кранчето и продължава да плаща по руските проекти; вярно, че прави опити за новото им сериозно отваряне, но Радев би бил по-решителен на този фронт.

Така стигаме до следната теорема: в българския политически контекст “национално единство” обикновено означава вкарване на страната в проруска орбита, отваряне на АЕЦ “Белене”, примирие и държавен чадър над определени икономически интереси (от „Мултигруп” до КТБ и ортаците ѝ), както и толерантност към бивши агенти на ДС в публичната сфера. Затова всеки, който се залавя с търговия на “национално единство”, би трябвало да докаже, че има по-благородни мотиви от гореизброените стандартни характеристики на този феномен.