Български

Мустафа Кемал АТАТЮРК

Хамийет ЧАКЪР

Критерий за величие

Човек може да живее така и така. Никой не избира майка си, даже жизнения си път, който започва от прага на бащината му стряха. Човека, за който ще иде реч в това повествование е с жизнен път дълъг само 57 години.

Роден на 19 май 1881 г. в Солун, Гърция и починал на 10 ноември 1938 г. в Султанския дворец „Долмабахче“ в Истанбул като Президент на Република Турция. По рождение той е Мустафа Кемал, а умира с името АТАТЮРК. В превод на български Ататюрк значи Баща на Турците. Вече 82 години към това фамилно име никой не е посмял да направи някакво посегателство.

АТАТЮРК е живял в една епоха заедно с Йосиф В. Сталин, Адолф Хитлер и Уинстън Чърчил. С последния е воювал на Дарданелите през 1915-16 г., а с Краля на Гърция Константинос I. се срещнал при р. „Сакаря“  в Централен Анадол. Той побеждава и в двете войни.


Миналия месец английските борци за човешки права събориха 5 метровата статуя на У. Чърчил в Лондон. Хитлер няма гроб. Сталин е погребан отначало в Мавзолея на В.И. Ленин в Москва, после е изваден от там и е погребан до същия мавзолей с надгробна плоча и бронзов бюст, след това урната му е извадена от гроба и сложена в Кремълската стена, а по настоящем пак е в гроба с бронзовия бюст на маршал на СССР.

Според мен критерий за величието на един вожд е участието на живите хора в траурното шествие и отношението им към наследството, което той им оставил.

В уикипедия за Мустафа Кемал Ататюрк пише, че той е турски военен деец и политик, писател, основател на Република Турция и неин пръв председател на Парламента, министър-председател и президент. Фелдмаршал.

В Турция и света той най-вече е известен като вожд на турската нация  във въоръжената борба за национална независимост и суверенитет. Тази бойна е бодена  срещу империалистическите държави и техните сателити. В света той е известен предимно като основателна на държавата Република Турция през 1923 г.

Неговите трудове са политически. Според мен той не е писател, а философ, който много прилича на френския мислител  Ж.Ж. Русо, който 50 години преди Френската буржоазна революция (1795) успява да даде конституционните контури на бъдещата цивилизовано общество в труда си „Обществен договор.“ Идеите на Русо променят Западният свят.


Ататюрк, който е на политическата цена 200 години след него, издига скелето на промяната в центъра на една Мюсюлманска империя. Ние я виждаме в изкристализиран вид  в труда му „Нутук“ (Реч), прочетена от него през 1927 г. в пленарната зала на Великото народно събрание на Турция, пред народни представители, израснали всички до един в условията на Османската империя. Там той  полага основите на един светски конституционен републикански строй и държава в една Мюсюлманска страна, върху руините на рухнала империя. С това отрицание Ислямската цивилизация той насочва турската нация ким европейския модел на обществено устройство и държавност.

Има много философско и в неговата книга „Морални знания за гражданите“ написана през 1930 г. В нея той пречупва догмите и открехва вратата на модернизация в една изостанала страна с Ислямска култура и с личния си пример става учител по духовни преобразования на нацията си. Тук се усеща и българското културно влиянието върху него, натрупано в годините, когато е бил военно аташе в София. Ататюрк е културолог практик на всички Мюсюлмани при преобразуването на Исляма към модернизма. Ататюрк не е Пророк. Но е истински творец при създаването на новите обществени отношения, отричащи османската феодална държавност, дълбоко вплетена в  Ислямския светоглед, с вертикален религиозен морал и начин на живот със строги правни норми и догми. В също време той въвежда и узаконява принципи като равноправие и справедливост като подканва всички граждани на младата република да участват в  управлението на държавата. Тези промени го отреждат сред гениалните хора на своето време. Негова творба е и динамичния модел на взаимодействие на културите с една страна като извор на обществена сила за прогрес.

Ататюрк е създател на национална държава с уважение към езика, религията и културните особености на националните етнически малцинства, които създават националната общност. Този национален модел успешно е развит от сегашния лидер на Турския народ Реджеп Тайип ЕРДОГАН в неговата доктрина за много партийна парламентарно президентска Република, в която Ататюрк пак е Баща на всички Турци.

За да Ви уверя, че не само аз съм този, който така мисли за великия Ататюрк, предлагам Ви откъс от репортажа на немския журналист Ханс Гросберг от 1938 г. озаглавен „Погребението на АТАТЮРК“

Траурно шествие.


21 Ноември 1938 година, Анкара.

Погребението на Ататюрк стана неговата последна победа!

В онзи ден противоречията на живота му бяха тотално замлъкнали.

След неговия ковчег крачеха турски и немски войници.

Представителите на Сталин и Хитлер бяха в едни редици. Франко и Валенсия участваха в шествието с венци. Фашисти, демократи ‚ комунисти се поклониха пред ковчега. Всяка прослойка на турския народ ронеше сълзи. В траурния ден нямаше разлика между бедни и богати, долни и горни. Анкара свидетелстваше траур, който до този ден светът не беше преживял.


Начело на траурното шествие вървеше конница. След нея артилерийска част,  гвардейци с знамена и военен оркестър, последван от стройните редици на юнкерите от  военните училища, а след тях военни части наредени по азбучен ред – Германци, Българи, Англичани, Французи, Гърци, Румънци, Руснаци и накрая от Сърби. Чуваха се заповеди на различни езици. След Немците се чу команда на Руски, Френски и др. езици. Руската част беше от Черноморския им флот. Барон фон Байрот, в стоманен щит, беше от СС и поздрави морска част с пруска походка с вдигната за поздрав ръка. След почестите на чуждестранните военни се появиха части на Турските военно морски сили. Военния оркестър свиреше Траурен марш от Шопен. След тях се появи артилерийска катафалка с ковчега на великия вожд. От двете страни на колата с саби извадени за почест крачеха с маршова стъпка 12 генерали. Една скромно облечена жена, сестрата на Ататюрк, единствен член на семейството му, вървеше бавно, държейки се за ръката на мъжа си. След тях, вървеше сам, както се полага по закон, новият Председател на републиката Исмет Инньоню.

Следяха го, наредени в една линия Председателя на парламента, Министър председателя и Началник Генерален щаб на Турската армия. Приятна за гледане беше шарената гледка на дипломатическите мисии.  Те представляваха всички страни по света. Италианската делегация се ръководеше от бившия представител в ООН Барон Алоиси, Френската делегация от Министъра на Вътрешните работи Сарраут, а Гръцката делегация от Министър председателя Метаксас. След тях бяха членовете на Турското правителство, народни представители, държавни служители и офицери. В края на шествието догонваха с маршова стъпка голяма група пехотинци.

Точно в 12 часа траурното шествие пристигна във временния покой на вожда – етнографския музей на Анкара, където щеше да остане докато се изгради Мавзолей, подходящ за славата на Ататюрк. В живота си Мустафа Кемал АТАТЮРК направи от невъзможното възможно, същото се повтори и в деня на неговата кончина. В траурното шествие вървяха един с друг представители на Испанското Републиканско правителство и  представители на воюващата с тях не официална военна власт на Франко.

Като пристигнахме пред музея ковчегът бе нарамен от генерали и бе поставен в салона на етнографския музей. Там бяха Президентът, сестрата на Ататюрк и високопоставени държавни служители. Три минутно мълчание. Никой не продума. Религиозен церемониал нямаше. След като Президентът напусна салона официалната траурна церемония приключи. Венци имаше от всички краища на света. Според турската преса те бяха около 20 хиляди. В Анкара бяха доставени с 8 вагона. По двете страни на ковчега бяха поставени само венците от държавните глави. Другите бяха поставени на паметниците, издигнати в негова чест приживе.

По време на шествието бяха преживени и някои малки непредвидени случки. Министър председателя на Гърция Генерал Метаксас загуби съзнание и с помощта на адютантите му беше отлъчен от траурното шествие


До 10-ти Декември бе обявен национален траур. Училищата  останаха още  8 дни закрити. Пред паметниците горяха факли. Народът се кланяше пред паметниците на вожда си. Траурът бе не само за починалия Държавния глава, но и за основателя и създателя на турската република. Когато се оттегляше артилерийската катафалка, войниците не успяха да скрият сълзите си. Те плачеха като императорската гвардията на Наполеон, когато тя се прощаваше с вожда си.

Край

 

Share

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir

2 + 16 =