Български

Кой лъже българите за Осман паша

Отношението към войната изобилства с лигаво раболепие към руснаците и доста слабо внимание към останалите участници – финландци, румънци, черногорци и сърби, дали също така огромни жертвиgaziosmanpasa

 Николай Флоров
На плевенска почва обичат да разиграват сцената с пленяването на ранения Осман Паша, който предава сабята си на руския генерал Едуард Тотлебен, без да уточняваме, че Тотлебен е чист немец, както и многото други генерали, водещи войната на страната на Русия. Комунистическата история избягваше старателно тия немски генерали и обичаше да ни пробутва само генерали с руски имена.
Сценката допада умилително и на така наречените «братя-освободители», и на вярващите им освободени българи. А сега да видим кой кого лъже!
В румънската история Освободителната война в 1877-78 си има свое име – Войната за Независимост от Отоманската империя. И е удивително как две държави като България и Румъния, с толкова много общо в историята си, описват това голямо събитие по толкова различен начин!
На 16 април 1877 Румъния подписва в Букурещ договор с Руската империя, който позволява на руски войски да преминават през румънска територия като уважават нейната териториална цялост. Един месец по-късно румънският парламент обявява независимостта на страната , а след два дена румънското правителство престава да плаща данък на Турция.
До преди 1877 Русия не е искала Румъния да участва във войната, за да избегне участието й в следвоенните преговори и да подбие международния й статут, явно с намерението да разиграва свободно териториалните си аспирации към нея и към Балканите. При обсадата на Плевен обаче Русия среща една отлично въоръжена и обучена турска армия от 50,000 (по румънски данни), водена от Осман Паша. По руски данни обаче тя е 80,000!
Тук историята става малко по-различна, отколкото я представят българските историци с предписаното им от ЦК на БКП русофилство. Те заобикалят факта,  че при обсадата на града след три атаки руснаците понасят огромни жертви – толкова огромни, че Великият Княз на Русия Николай Константинович е принуден да търси помощта на румънската армия за съвместни операции. Заедно с това той предлага на румънския
принц Карол Първи да стане Маршал на обединените сили на Румъния и Русия,
тоест фактическия главнокомандващ. Известно е, че некадърното руско командване, чийто девиз и тогава, и през Втората Световна война е бил «Солдат не жалеть!» е довело до такива жертви и такава принудителна промяна в командването.
Комунистическата история не казва и други подробности, а именно,  че с  динамичната си и добре организирана защита на Плевен Осман Нури Паша печели голяма международна репутация и вниманието на военните наблюдатели, сред които са и Маркс и Енгелс, за сметка на руснаците. Той (Осман Паша) печели не само репутация, но и вниманието на военните академии към водените от него операции.
Церемонията при предаването на града обаче е сюблимният момент, за който стана дума в началото: според руските историци пашата предава сабята си на руския генерал Иван Ганецки; според румънската история  генерал Тотлебен няма никакво участие в тоя случай – Осман Паша предава сабята си на румънския полковник Михаил Черкез. До тук не е трудно да се провери кой казва истината, но ако това е верно, историята става още по-интересна, тъй като и Осман Паша е черкез по произход. С други думи, типична картинка от една космополитна империя.
Да отворим скоба и да кажем, че черкезите са кавказко племе с  индо-европейски корени, една част от тях  ислямизирани , а друга покръстени. Ислямизираните, по подобие на нашите българо-мохамедани, са приели исляма доброволно. Подобна е съдбата и на други индевропейски племена от германски, сарматски и кумански произход, тюркизирани и ислямизирани.
Черкезите водят жестока стогодишна война срещу имперска Русия (1763-1864), докато накрая руският генерал Евдокимов в последните две години пристъпва към геноцидното им унищожение. Една част от тях бягат в Турция, други са разселени в Русия далече от родните си земи. Същата практика ще използва по-късно и Сталин срещу редица малки народи в болшевишка Русия.  Такава можеше да е и съдбата на българите в ръцете на имперска Русия, тоест едно русифицирано и разбишкано по целия свят племе без шанс да запази националната си идентичност.
Какво става по-нататък с Осман Паша? По пътя обратно към Плевен пашата се среща случайно с Великия Княз Николай Константинович, който го хвали със следните думи: «Поздравлявам ви с успехите при защитата на Плевен. Тази защита е една от най-блестящите събития в историята на военната отбрана.»
След две седмици руснаците отвеждат Осман Паша в Харков, където той е държан като пленник до края на войната.
Руският цар му връща сабята
При завръщането му в Истамбул го посрещат огромни тълпи, а султанът го назначава за Маршал на Високата Порта. Той пише книга за обсадата на Плевен, която би била много любопитно четиво за българските читатели, чиито мозъци досега са свикнали да бъдат промивани само с руска и комунистическа информация: «Defense de Plevna, d’apres les documents reunis par Mousaffer Pasha et Taalet Bey” (Париж, 1889)
През следващите двадесет години Осман Паша служи четири пъти като министър на войната и води още няколко военни кампании. Умира в 1900 година. За заслугите му при защитата на Плевен турците композират и военен марш с името «Маршът на Плевен».
Съдбата на злополучния Сюлейман паша обаче е съвсем друга. През юли 1877 той поема командването на турската армия на Балканите от Мехмед Али Паша, колоритна фигура на прусашки немец приел исляма , чието име е Карл Дитрих. Един от неговите братовчеди е женен за полската графиня Боржецка. Един правнук от тоя брак е известният турски поет Назъм Хикмет.
Карл Дитрих, известен още като Шарл д,Отри, е известен и със слабостта си към ракийката, за която допринася неговия кръг от български чорбаджии, както и за сантименталното му възхищение от толерантността между мохамедани и християни в Добруджа.
След поражението на Сюлейман при Пловдив Високата Порта го дава под съд «за неумели действия на Шипченския проход», след което е лишен от наградите си, разжалван и осъден на смърт.Султанът заменя присъдата със заточение в Багдад, където умира в 1892.
Като за капак, румънците дават и особено интересни статистически данни за жертвите във войната от румънска и руска страна.
По румънски данни: общо 4,302 убити и изчезнали,
                   3,316 ранени,
                   19,904 болни и негодни за бойни действия.
По руски данни: общо 151,750 убити, ранени и пленени за цялата война, а 46,000 са починали от болести.
Любопитни са турските данни:
Руска армия – 410,000,
Сърбистан – 81,500, (по руски данни – 40,000),
Румъния – 60,000,
Булгаристан – 40,000
Турци и руснаци явно имат нужда с пропагандна цел да раздуват истинските цифри. Румънците дават цифрата 120,000 за руската армия, а българите определят турската на 281,000.
 Огромната цифра на жертви отделно от бойните действия е лесно обяснима с неизбежните за онова време епидемии, студ и главно зъбобол – най-голямата причина за смърт след тази на загиналите в бойните действия.
Някой би трябвало да сравни тези несъразмерни данни, с които са
промивани мозъците на поколения българи
по време на комунистическия режим. Така българите биха могли да видят много по-ясно имперския характер на тази война, без да приписват извънземни подвизи на руската армия и без да изпадат в заблуда за нейните истински цели в този конфликт. С други думи – истината преди всичко.
За българите остава горчивия факт, че само 7,000 доброволци пазят честта им, оставяйки впечатлението за една неузряла за свободата си страна, или по-скоро добре срасната с отоманския начин на живот – седем хиляди луди глави  с  истинско чувство за нация и отечество, готови на всичко, но доста забравени след Освобождението.
Добре запозната с негативния ефект на тая малка цифра, от известен момент нататък комунистическите историци правят съответните корекции и цифрата става 40,000. Тази нереално раздута доброволческа армия може лесно да бъде проверена в националния архив. Тя означава, че буквално от всяко градче и село в България са излезли по десетина-дванадесет опълченци. Изобщо отношението към войната изобилства с лигаво раболепие към руснаците и доста слабо внимание към останалите участници – финландци, румънци, черногорци и сърби, дали също така огромни жертви не само в името на собствената си свобода, но и в чисто балкански дух на етническа близост и съдба.
Една свободна и демократична страна като България би трябвало да покани и турски представители на годишните чествания от обсадата на Плевен или Шипченските боеве не само като уважение към противника си, но и като добросъседско отношение към Турция, от която де-факто зависи и ще зависи до голяма степен развитието на България.
faktor.bg
Share
Reklamlar

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir

18 + 13 =