Category: Български

RTL пуска филм за убийствата по границите ни преди 89-та

Тази вечер германската телевизия RTL ще излъчи документалния филм за убийствата по българските граници преди 89-та.

“Забравените. Смърт там, където други отиват в отпуска” е на режисьорите Фрая Клир и Андреас Куно Рихтер.

Филмът е посветен на 50-тата годишнина от издигането на Берлинската стена и е финансиран от Федералната фондация за осмисляне на комунистическата диктатура, както и от католическата църква.

Героите на филма са младежи от ГДР, които през 70-те и 80-те години се опитват да избягат в Западна Германия през границите на България.

Изследването на архивите на ЩАЗИ в Берлин и на Държавна сигурност в София все още не е завършило, но досега са установени за периода 1961-1989 г. опитите за бягство на над 3000 младежи от ГДР, които през Странджа, Родопите и западната граница на България са искали да напуснат соцлагера.

Само много малка част от тях обаче успяват, повечето са задържани, разпитвани са в Главно следствено управление, престояват няколко седмици в Софийския централен затвор и след това са изпращани в ГДР, където получават присъди от година и половина до две години затвор.

За заловен нарушител доносниците от граничната зона получават награди от 20-30 лв., става ясно от филма.

За момента е установено, че 19 младежи от ГДР са убити на границата, като продължава изследването на още няколко вероятни случая с неустановена самоличност на жертвите, други са ранени и осакатени.

Авторите на филма коментират, че допускането на “безнаказано нарушение” на границата е тежко провинение, а “ликвидирането” на бегълците се награждава с 10-15 дни отпуск.

Лентата разказва и за едно успешно бягство през КПП “Капитан Андреево” през 1974 г., когато берлинчаните Михаел Шулц и съпругата му влизат в КПП-то заедно с вълната турски гастарбайтери с поставена фалшива табелка за западногерманска регистрация на колата им, след което я изоставят и успяват да се промъкнат зад бариерата.

Сред другите разказани истории е и тази на Томас Мюлер, 21 годишен младеж от Лайпциг, който достига незабелязан през септември 1981 г. телената стена край Резово, но скоро е заловен от граничари и след като офицерът го е накарал да вдигне ръцете си един от войниците прерязва краката му с автоматен откос.

Единият крак на Томас е ампутиран в болницата в Бургас. През април т.г. той пристига отново в Бургас за да се срещне с лекарите и сестрата, които са спасили живота му.

През март 1980 г. Андреас Щютцер и Детлеф Хайнер от Лайпциг, 19-годишни, достигат телената ограда при село Бръщен, община Сатовча. Заловени са и са вдигнали ръцете си, когато командирът на заставата ги разстрелва. Селото вижда как телата им са довлечени с мулета.

Авторите на филма се оплакват, че вътрешното ни министерство не е оказало никакво съдействие на екипа по време на снимките, като режисьорите са на мнение, че осмислянето на тоталитарния режим в България изобщо не е започнало.

Близки до създателите на филма си позволяват да коментират също така, че просветното министерство у нас не допуска подобни теми в училищните програми, както изтъкват и констатацията, че тези които са издавали заповедите за убийствата, все още са влиятелни във властта.

Планирано е филмът да бъде разпространен в училищата на Германия в помощ на преподавателите по история.

Share

Ние сме фърст… виновни са другите

DW (Български)Ивайло Дичев · 27.09.2017

Чудите се вероятно защо „Алтернатива за Германия“ (АзГ) получи рекорден процент гласове, при положение, че бежанският проблем вече го няма? Да, има фрустрирани източно-германски мъже, има и завист, която икономическият подем събужда у неуспяващите. Но има и друго: крайната десница обещава на германския народ, че ще го отърве от историческата му вина – ще го освободи от миналото. Вече четвърто поколение да носи бремето на дивашките нацистки престъпления, до кога? И ето, че единият от основателите на АзГ Александър Гауланд заявява: „Няма защо да се чувстваме виновни за тези 12 години (на хитлеровия режим). Те повече не влияят на нашата идентичност днес … Ние трябва да се гордеем с постиженията на нашите войници през войната … За това имаме правото да си върнем не само нашата страна (разбирай: да си я върнем от бежанците), но и нашето минало.“

Мотивът звучи все по-силно през последните две десетилетия. Георг Хайдер, създател на една по-стара фашизоидна формация, внушаваше на австрийците, че на страната им е наложена не само военна окупация, но и определен възглед за историята. В срещи с ветерани от чудовищните Waffen-SS, той ги нарече добри хора, служили на родината си както всички други военни. Подобно де-комплексиране омайваше изтерзаната австрийска душа.

Огледайте политическия пейзаж: битката за миналото все по-често заменя визиите за някакво бъдеще. След артилерийска подготовка на одеснели интелектуалци, Саркози реши да разтовари сънародниците си от стигмата на колониализма. С една злополучна реч в Дакар той призова да „сложим край на нашето пост-колониално чувство на вина“, защото Франция била завладяла африканските народи (експлоатирала, продавала в робство и т.н.), за да „сподели с тях културата си“. Впрочем в предизборната си кампания Макрон зае остра позиция срещу тази теза, извадена от нафталина на 19-ти век, като обяви колониализма за престъпление срещу човечеството.

Без капка размисъл и разкаяние

Тематика не е характерна само за Запада. В Руската федерация не спират да строят паметници на Сталин; последният беше открит в Москва този месец. Подобно нещо беше немислимо не само при Елцин, но и при Хрушчов, та дори при Брежнев. Вероятно споменът за милионите жертви, убити от този кръвожаден диктатор, започва да избледнява, не знам.

Във всеки случай обратът започна с идването на Путин, който веднага реабилитира имперския съветски химн и червеното знаме. Не става дума за историческа памет, каквато заслужават и хубавите, и лошите моменти, от които следва да се учим. В новата си битност миналото е почистено от травмите, дилемите, сложните интерпретации; това е бистър дестилат, източник на еднозначна гордост. Не знам какво чувстват монголците, когато издигат величествен мемориал на Чингис Хан, изклал към 50 милиона човека, допускам, че и те си „връщат“ миналото.

Но защо ни е да ходим толкова далеч? В България освобождението от робството на миналото вече отдавна е напуснало литературата и е взето на въоръжение от политиците. Не говоря само за цветята пред паметника на Тодор Живков или народните събори на 9 септември. Дето се казва, комунизмът беше дълго нещо, хората помнят избирателно. Говоря за неусетното реабилитиране на такова еднозначно престъпление като Възродителния процес, който някак взе да се привижда като един вид мъдра предварваща мярка срещу джихадизма 20-тина години преди той да се появи. Ако пък питаш хората от Белене или Скравена за лагерите там, отговорът обикновено е, че това са си били едни затвори, където справедливо са наказвали хулигани, лентяи и проститутки.

Стогодишнината от Балканските войни, а и от Първата световна, у нас беше чествана без капка размисъл или разкаяние за золумите, които нашите хора са вършили в съседни държави и без осъждане на престъпния абсурд, който в моята младост наричахме национална катастрофа. За стореното през Втората световна, когато Хитлер ни дава да му пазим плячкосаните територии, просто не се говори. Посрещали ги с цветя, спасявали евреите – и някак цялата работа пак избива на геройство.

Става дума за тенденция: наместо да търси трудното, проблематичното в историята, мнозинството като че ли подтиква удоволствения рефлекс – че винаги сме били прави, че не може да ни се вменява каквато и да било отговорност и значи ще си правим каквото щем.

Те почнаха, ние сме по-големите жертви – това е първата стъпка. В „караницата на историците“ от 80-те години Ернст Нолте точно по този начин релативира нацистките престъпления, като показа, че съветските са още по-големи; оправданията на колониалната търговия с роби пък тръгва от това, че в самата Африка и без това си имало робство, даже по-жестоко. Стряскащите насилия между сърби и хървати през 90-те се оправдаваха с това кой какво е причинил на другия половин век по-рано, същото между руснаци и украинци, между тутси и хуту. „Клахме ги, както те ни клаха“ е казал поетът.

Опасно Тръмп-ифициране

Процесът на де-комплексиране обикновено се представя като борба срещу политическата коректност, т.е. срещу предполагаемата либерална цензура, която не ни позволява да вярваме в „алтернативни“ факти – например това, че евреите сами били виновни за Холокоста си. Пък ние, виждаш ли, си извоюваме свободата да казваме каквото ни е приятно. Да даваме воля на омразата си, да се чувстваме прави за всичко. Ще кажете какво пък толкова, нека всеки се гордее с каквото си иска. Бедата е, че де-комплексираното говорене води до де-цивилизовани действия. Немската историческа вина наистина днес тежи на поколения, които нямат нищо общо с нацизма. Но може би тъкмо тя кара тази страна днес да бъде световен лидер в хуманното отношение към другите народи. Колониалните метрополии се чувстват длъжни да помагат на онези, които са ограбвали, именно заради историческата вина, трупана една време.

Страни, преживели етнически и расови катастрофи, много повече внимават как да крепят крехките равновесия. Само че днес е в ход брутално Тръмп-ифициране на планетата: виновни са другите, ние сме фърст, можем да мачкаме и да не ни пука.

Share

Проблемът за правата на човека – проблем за тоталитарната комунистическа власт

Написано от Христо Христов

Проблемът с нарушаването на основните човешки права в Народна република България е възприеман от тоталитарната комунистическа власт като „антибългарска пропаганда”, а за неин главен проводник са се смятали чуждестранните радиостанции, определяни от БКП като „вражески”.

Това разкриват документи на Държавна сигурност от 70-те години на ХХ век, един от които desebg.comпубликува онлайн.

Той е строго секретна справка относно: Чуждата пропаганда против НР България през 1978 г. на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия.

В него ДС посочва, че антибългарската пропаганда срещу реалния социализъм активно използва „лозунга за правата на човека”.

Представена е статистика за нарастването на предаванията, които са определяни като антикомунистически и засягащи правата на човека в радиостанции като Би Би Си, Гласът на Америка, а радио „Свободна Европа” е посочена като „най-активен и подривно-пропаганден център”.

В строго секретната справка е коментирана дейността на едни от най-изявените български емигранти като убития от ДС същата година в Лондон Георги Марков, Петър Семерджиев в Израел, Атанас Славов в САЩ и др.

Посочено е, че предаванията на радио „Свободна Европа” са насочени към интелигенцията и младежта.

„В някои от тях „съветите” за отхвърляне на зависимостта на партията, за „самостоятелна изява” стигнаха до открито подбуждане към съпротива срещу ръководната роля на БКП. За пример отново се даваха проявите на „дисиденти” в Полша ЧССР и СССР”, подчертана Шесто управление на ДС.

Документът е включен в разширения електронен вариант на сборника „Държавна сигурност и „вражеските радиостанции” на Комисията по досиетата, 2014 г.

http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3287

Share

Режимът на БКП давал два часа на изселниците да си съберат багажа при „Голямата екскурзия”

СИСТЕМАТА ДС – ВГУ
Написано от Христо Христов

alt

Тоталитарното управление на БКП е не само е прогонило от родината им около 360 000 български граждани от турски произход през лятото на 1989 г., но им е позволило да вземат само най-необходимото преди да напуснат домовете си при принудителното им изселване в Турция | Фотограф: Георги Георгиев – Джони.

По време на принудителното изселване на българските граждани от турски произход от България в Турция през лятото на 1989 г. тоталитарният комунистически режим им е давал два часа да си съберат багажа преди да напуснат родните си къщи в посока ГКПП Капитан Андреево.

Това са разбрали западни дипломати по време на т. нар. Голяма екскурзия, принудила около 360 000 мюсюлмани да напуснат родината си в резултат на реакцията на Живковото управление след масовите мирни протести на турците през май 1989 г. срещу „възродителния процес”.

Информацията, с която са разполагали различни западни дипломати в НРБ за наказателната акция на комунистическия режим, достига до нас от архивите на ДС.

Репресивният апарат на БКП е следял и подслушвал чуждестранните дипломатически служители, включително и казаното или научено от тях за „възродителния процес”.

Сайтът desebg.com публикува един такъв документ строго секретна информация на Второ главно управление на ДС относно: Коментари за пътуванията на българи мюсюлмани за Турция.

Той разкрива, че „Голямата екскурзия” продължава да е обект на интерес от чуждестранните дипломати и граждани.

Така например през лятото на 1989 г. представител на посолството на САЩ е коментирал, че причината за сегашната „депресираща обстановка” в НРБ е нарушаване на човешките права на мюсюлманите.

Съпругата на английския военен аташе разбрала от разговори с български турци, че им давали само два часа, за да си съберат багажа.

В строго секретната информация са посочени коментарите и на други дипломати и чужденци.

Документът е включен в разширения електронен вариант на сборника „Държавна сигурност – смяната на имената – Възродителният процес 1986-1990”, том 2, на Комисията по досиетата, 

 

http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3286 

Share

Първата биография на Ердоган на български излезе на книжния ни пазар

Първата биография на турския президент Реджеп Таип Ердоган  на български излезе на книжния ни пазар.Автор е Чийдем Акьол,който е с германско гражданство и твори в родината на Хайне.Книгата е публикувана от издателство „Сиела“.Акьол си е поставил за цел да проследи промените в южната ни съседка от времето от Бащата на турците Мустафа Кемал Ататюрк до съдбоносният референдум дал на Реджеп Таип Ердоган разширени пълномощия начело на Турската република.

Авторът прави паралел между двамата държавници,като сочи,че те тръгват от бедни семейства,имат тежко детство,но и двамата са с една мисия-да направят нещо велико са родината си.

Акьол подчертава многобройните си опити да направи интервю с Реджеп Таип Ердоган,които завършват с неуспех.За сметка на това той провежда срещи с над 50 души,които познават отблизо турският държавен глава.Ползва за книгата си и многобройни биографии на Ердоган ,писани както от негови апологети,така и от негови критици.Авторът се опитва да бъде безпристрастен,като сочи безспорните политически успехи,но и поредицата от провали на турският президент.

Акьол обрисува Ердоган като харизматична личност.Определя го като прагматик,обсебен от лични амбиции,а не толкова от религията.

Георги Кулов

Share