Представители на партии, припознаващи се в център дясно на политическото пространство, признаха, че са губещи в битката за истината за миналото в периода на тоталитарния комунистически режим и това пречи българското общество да се обедини около обща национална кауза.

Изводите бяха направени по време на организираната днес в София от Института за дясна политика съвместно с фондация „Конрад Аденауер” дискусия „Има ли България национална кауза днес (Битката за българската памет)”.

Евродепутатът Андрей Ковачев (ГЕРБ/ЕНП) подчерта важността на това обществото да е информирано какво се случва днес, когато сме в обединена Европа, след като България е изхвърлена оттам по времена комунистическата диктатура.

„Днес сме част от евроатлантическото семейство, а България има стратегия за национална сигурност гласувана от Народното събрание през 2011г., в която е дефиниран и националния интерес, но след приемането ни в Европейския съюз ние нямаме, общонационална кауза, която да ни обединява като нация.  Ние сме разединени по отношение на интерпретацията на миналото ни и имаме бели петна в националната памет, което води и до трудности да дефинираме българската кауза“, заяви Ковачев.

Евродепутатът посочи, че Народното събрание, българската академична общност и гражданското общество са в дълг към България за запълването на тези белите петна в историята.

Той призна, че демократично мислещите хора в България и партиите, които ги представляват, губят образно казано на полувремето битката за миналото, но все още има шанс тя да се спечели, като се направи обективен прочит на историята.

Андрей Ковачев призна, че политиците, академичната общност и гражданския сектор са в дълг към обществото за това, че в България все още не е направен обективен прочит на комунистическото минало, а Евелина Келбечева отбеляза по време на дебата, че законът за образованието не се изпълнява в частта му за смяна на учебните планове и учебници на всеки 4 години | Фотограф: Христо Христов.

„За съжаление след 1989 г. истината за комунистическия режим не бе казана, а всички ние много добре познаваме инструментариума, който се използва за носталгията по онова време”, допълни той. По думите му няма как една нация да върви напред, когато е манипулирана за собствената си история от пропагандата на една насилствена власт.

Само преди седмица от своя страна президентът Росен Плевнелиев критикува управляващите и политическия елит, че все още истината за комунизма не е влязва в учебниците по история и в музея.

Петър Николов (Институт за дясна политика) припомни петте проекта, свързани с българските национални каузи от борбите за национално Освобождение до влизането на България в ЕС. „Това, че сме в Европейския съюз не означава, че усилията си трябва да бъдат изоставени, но те вече не фокусират обществената енергия. Ние сме в началото на нещо ново. Преходът, в който сме свикнали да мислим, свърши преди няколко години”, каза той.

Според него обществото трябва да си отговори ясно дали  харесва това, което представлява България днес и ако отговорът е отрицателен „наша отговорност е да започнем разговор за това днес, а отговорност на политиците е те да го продължат”.

Нено Димов (Институт за дясна политика) заяви, че отговорът за това дали българите днес имаме национална кауза започва от историята, минава през настоящето и се отправя към бъдещето, което искаме да градим. По думите му в такива моменти като днешния е хубаво да се обърнем назад и да видим моментите на националното ни развитие, за да бъдат правилни решенията, които взимаме.

Историкът Веселин Методиев, вицепремиер и министър на образованието в кабинета на СДС (1997-2001), се спря на темата за насилието през ХХ век. „Политическото насилие е най-жестокото явление в съвременния свят, проявило се максимално през миналия век чрез две световни войни и три тоталитарни режими, единият от които – комунистическият – продължи 70 години”, отбеляза той

Според него България е изживяла една национална катастрофа, когато държавата се е разпаднала, а хората са останали без перспектива след края на Първата световна война.

„След Ньойския договор събралото се множество не е тръгнало към Народното събрание или към Министерския съвет, а по улица „Раковски” към къщата на Иван Вазов. Искали са да чуят него, да бъдат успокоени от безспорния авторитет с думи, които да им вдигнат национален дух, да се погледне напред. Тогава Вазов е излязъл на балкона и е заплакал от болка. Те също. Това е катастрофа. Един път българското общество е изпадало в този ужас и това е тогава”, посочи Методиев.

Той говори за идеята как се действа след такова време. „Алтернативата е терорът като политическа форма на действие, обявен от партия, която току що се е болшевизирала и се е нарекла Българска комунистическа партия. Това е написано в програмата им. Тази партия е втора след земеделците в парламента тогава”, припомни историкът.

По думите му комунистите и земеделци си приличат по политическия възглед за терора – да се избиват политическите противници и това се обяснява със създадената от БЗНС оранжева гвардия.

Той отбеляза, че насилието през 20-те и 30-те години в СССР е толкова голямо, че не може да бъде осмислено. „С жестоките репресии се всява страх, но страх вътре. Това е характерното за комунистическия режим. При него враговете са вътре”, допълни той и говори за това как Хитлер се е учил от Сталин и също е използвал ужасната машина на репресии, насочени срещу чужди.

Веселин Методиев не подмина и събитията в България от есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. „Това е друга голяма и важна насилническа българска драма на едно безумно правителство начело с Добри Божилов, което ще тръгне със специални части да се бие и преследва хора, които ограбват мандри. И на всичкото отгоре и да дава награда за отсечена глава – това идва от недрата на най-разюзданата напас в османската империя. Защо? Защото си министър-председател страхливец. За кратко – за половин година, но от това кратко комунистическата пропаганда получи възможност в продължение на десетилетие да разказва, че това е било през цялото време, едва ли не българите са живели така”, коментира историкът.

Той подчерта, че ударът след 9 септември 1944 г. е нанесен на политическия противник вдясно. Под общия знаменател „фашисти” са  унищожени политически опоненти, духовенство, интелигенция.

„Времето на „народния съд” е крайният резултат за ликвидацията на политическия противник, а България получава една алтернатива – лявата”, каза Методиев.

Веселин Методиев говори за насилието и неговите прояви през ХХ век в българската история и влиянието му върху българското общество | Фотограф: Христо Христов.

Той беше категоричен, че от 1945 г. се появи страхът в българсото общесто. „Политическата репресия продължава десетилетия, за да създаде страх. Бият чужди, бият свои, бият всички”, добави историкът.

Според него това системно насилие ликвидира възможностите да принадлежиш на своите. Той припомни, че БКП посяга на националната идентичност в Пиринския край, когато на българите компартията насилствено им е заповяда да се определят вече като македонци.

„Всичко това има едно послание – страх. Страхът е едно от най-важните характеристики на комунистическата система. Защото се сменят поколения и страхът минава през едно, прехвърля се на второ и след това на трето поколение. Всички се страхуват, а страхът остава като психологически фактор дори след промените”, посочи още той.

По думите му страхът е една от основните причини в посткомунистическа България резултатът да е такъв, защото условията са обхванали повече от едно поколение хора.

Методиев даде пример с опит за асимилация и частична депортация на мюсюлманското малцинство по времето на комунизма. „Хората днес са склонни да се поддават на манипулации за нещо, което се е случило преди 25-30 години, а какво да говорим за събития преди 40 или 50 години”, подчерта той.

По думите му да преподаваш история в НБУ и Софийския университет „Св. Климент Охридски” са две коренно различни дейности.

„И това е така, защото колегите от Софийския университет през 1990 г. извършиха едно действие в типично соцстил. Скриха се  да премине бурята и взеха „мъдрото” решение – няма да има кандидатстудентски теми за времето след 1918 г., защото в науката били спорили. На езика на образователната система това означаваше, че цялата система на кандидатстудентски частни уроци също приключва в 1918 г. И в училище – не стигаме до преподаване на този период, защото той не е включено в кандидатстването”, обясни Методиев.

По думите му това е изключително подъл трик с изключително голям политически ефект, не е направен умишлено, а от желанието „да ни се разкара проблема от главата”.

Той заключи, че за разлика от Софийския университет в НБУ преподавателите многократно са обсъждали Пражката декларация от 2008 г. за европейската съвест и тоталитаризма – най-важният документ, изграден след падането на Берлинската стена, който настоява за осъждането на всички тоталитарни режими, включително и комунистическия и за паралелното им изучаване по история.

Проф. Евелина Келбечева, която преди две години инициира гражданска подписка за смяна на убедените планове и учебници по история, за да бъде застъпено изучаването на тоталитарния комунистически режим, заяви , че общността, която е ангажирана с тази проблематика, „знаем какво трябва да направим и ще продължим да работим това да се случи”.

Тя подчерта, че за съжаление законодателството в сферата на образованието не се спазва, тъй като то изисква учебните планове да се изменят на всеки 4 години заедно с учебното съдържание, а за последните 15 години това е направено само веднъж.

„Ние сме общество, което не изпълнява собствените си закони”, отбеляза тя и припомни, че без развитие е останала декларацията на Народното събрание от 2009 г.  в подкрепа на Пражката декларация.